Мама и татко живяха заедно петнадесет години. Аз съм най-голямата, после е Люси, после Таня.
Той си събра куфара в една съботна сутрин. Мама стоеше в коридора, опряна на стената, а ние трите седяхме на дивана и го слушахме:
— Прости, Елена. Така ще е по-добре за всички.
За всички? За кои „всички“?
Мама се свлече по стената на пода, ръцете ѝ трепереха. Бях на дванадесет и не знаех как да ѝ помогна. Вдигнах я, заведох я в кухнята и ѝ налях чай. Таня стискаше плюшеното си зайче – беше на осем и след този ден две години не плака. Психологът в училище го нарече „емоционален блокаж“.
Баща ни плащаше издръжка – точно колкото е по съд, нито лев повече, докато Таня не навърши осемнадесет. Последният превод – и край. Като затворен кредит. Нито обаждания, нито картички, нито подаръци. Нито веднъж не дойде – нито на абитуриентски бал, нито на дипломиране.
Аз му звънях всяка седмица първите две години. Вдигаше Мария:
— Татко е зает.
Но той никога не връщаше обаждането.
После спрях да звъня.
Мама никога не говореше лошо за него.
— Татко има друг живот, момичета.
Без злоба.
С втората си жена той живя тридесет години – два пъти повече, отколкото с мама.
Нямаха общи деца, но той отгледа и осинови дъщеря ѝ – Олга. Даде ѝ фамилията си, плати ѝ образованието, курсовете, сватбата, помогна ѝ с жилище. Стана дядо за децата ѝ.
Даде ѝ всичко.
На нас – нищо, освен издръжката и тишината.
На моята сватба не дойде.
Когато събирахме пари за лечението на мама – той купи кола на Олга.
Когато мама умираше от рак – Таня се грижеше за нея, аз и Люси пътувахме от други градове.
На погребението той не дойде.
Само каза по телефона:
— Жалко. Елена беше добра жена.
И това беше всичко.
През март Люси ми се обади:
— Вера… баща ни се появи.
Олга отказала да се грижи за него.
Мария – тежко болна – я взела при себе си.
А него – не.
— Има три родни дъщери. Нека те се грижат — казала тя.
Тридесет години Олга беше „дъщеря“. А сега – ние изведнъж станахме „родни“.
Той ми се обади сам.
Гласът му – стар, чужд:
— Вера, аз съм. Вече съм много зле. Кръвно, диабет, краката… Трябва ми някой… Мога да дойда при теб.
— А Олга?
— Тя каза, че не може да се справи с двама…
— Значи нея си гледал тридесет години, а сега… нас?
— Вера… ти си ми дъщеря. Родна.
Родна.
След тридесет години се сети за тази дума.
— Бях ти дъщеря преди тридесет години. Когато ти звънях всяка седмица. Когато мама работеше на две места. Когато ти купуваше кола на Олга, а ние пътувахме с автобус.
Той мълчеше.
— Ти избра друго семейство. А сега, когато те отказаха – си спомни за нас.
— Вера, моля те…
— Не.
Люси каза „не“.
Таня каза „не“.
Три дъщери.
Три отказа.
Леля Нина, приятелка на мама, ми се обади:
— Верче, все пак ти е баща…
— Баща беше петнадесет години. После тридесет години – чужд човек. Това не е застраховка за старини.
Не ми е жал за него.
Жал ми е за мама.
Жал ми е за Таня – с онзи блокаж.
Жал ми е за Люси – без баща на бала.
Жал ми е за нас – малките деца на дивана.
Но за него – не.
Трябваше да мисли по-рано.
Когато си тръгваше.
Когато плащаше издръжка като глоба.
Когато купуваше апартаменти и коли на чуждото дете.
Когато не дойде на погребението на мама.
Старостта идва при всички.
При тези, които строят мостове.
И при тези, които ги изгарят.
Първите се връщат по мостовете.
Вторите стоят от другата страна и викат:
— Пуснете ме! Аз съм ваш!
Не си.
Тридесет години – не си.
