-Ели, тази година няма да мога да взема децата през цялото лято!
Когато се омъжих и се преместих в селската къща на съпруга ми, мечтаех за тишина, спокойни вечери и аромата на прясно окосена трева след дъжд. Разбрах, че животът на село е не само романтика, но и упорит труд: зеленчукова градина, оранжерии, добитък.
По-голямата ми сестра Елена има съвсем различен живот. Тя се установи в града, в просторен апартамент, със съпруга си и трите си деца: седемгодишния Сашко и тригодишните близнаци Кирчо и Никола. Елена винаги е била енергична и, честно казано, егоистична. Лятото за нея е време на свобода: ваканция, палатки, плажове, пътувания в чужбина. Но тя прехвърли грижата за децата на мен. За трета поредна година се превърнах в безплатен летен лагер за три месеца. Тя го нарече „подобрение на здравето на чист въздух“, но всъщност аз, до уши в домакинството, с крава, гъски и патици, също тичах след три малки въртящи се животни.
Тази година реших да сложа край на това. През май събрах смелост и се обадих на сестра ми:
- Ели, тази година няма да мога да взема децата за цялото лято.
- Защо? - в гласа ѝ имаше възмущение, сякаш я бях предала. - На село си, какво ти е толкова трудно? Те тичат под краката ти - забавно е!
- Забавно ли е? - ухилих се аз. - Имам оранжерии, зеленчукова градина, кокошки, крава. Изтощена съм. Нямам време за себе си, а и имам три малки.
- Не преувеличавай! Сашо вече е почти пораснал, помагач е, а близнаците - нека играят в двора.
- Ели, малките деца се нуждаят от постоянен надзор. Могат да отидат до реката, да ядат нещо опасно, да паднат. Те не са играчки.
- Значи просто не искаш да помогнеш? Егоистично! Лесно е за теб и съпруга ти на село, но ми е трудно в града с три деца. Не трябва ли да имам време за почивка?
- Мога да ги взема за няколко седмици в началото на лятото и още няколко в края. Но не за цялото лято, съжалявам.
Тя затвори, без дори да се сбогува. Надявах се, че ще разбере. Но в началото на юни, когато със съпруга ми пиехме чай на верандата вечерта, портата внезапно се отвори.
„Лельо Ани!“, извика Сашо, тичайки в двора, последван от уморените, но щастливи близначки. „Мама каза да ти кажа!“, протегна чанта с неща. „Тук сме за цяло лято!“ Съсед вече беше оставил мама.
Двадесет минути по-късно получих текстово съобщение: „Утре в 4 сутринта летим за Турция. Не се тревожи, ще успееш. Благодаря ти!“ Седнах на пейката и се втренчих в празното пространство. Съпругът ми мълчаливо постави чаша пред мен:
„Е, директоре на детския лагер, поздравления за началото на сезона?“
„Казах ти, че няма да ги взема!“ – гласът ми трепереше.
„Каза. Но тя го направи по свой начин. Ще ги гледаш ли цяло лято?“
„Не“ – отговорих тихо.
На следващата сутрин нахранихме децата, пуснахме анимационни филми и аз написах на Елена: „Наруши уговорката ни. Имам домакинство и не мога да поема твоята отговорност. Имаш 24 часа да решиш нещо. В противен случай ще заведем децата при твоите свекъри и тъстове.“ Нямаше отговор. Но три часа по-късно свекърва ѝ се обади:
- Ани, здравей. Елена не ни каза нищо, но ако се наложи, ще я държим под око. Имахме планове за почивка, но какво можем да направим сега?
Благодарих ѝ и се извиних. На следващия ден заведохме децата в града. Там ни посрещнаха нейните възрастни, приятелски настроени роднини. Обясних ѝ всичко, оставих списък с неща и телефонни номера.
Два дни по-късно Елена се обади:
- Луда ли си?! Завела си децата при старци в жегата?!
- Елена, предупредих те. Ти сама взе това решение.
- Нямаше право!
- И имаше ли право просто да ги оставиш при нас за три месеца, без да питаш?
Тишина. Тя никога повече не се обади. И на следващата година. Очевидно „летният лагер“ беше затворен завинаги. Със съпруга ми се върнахме към спокоен живот, събуждайки се от пеенето на петли, а не от плача на деца, и заспивайки с цвърченето на скакалци, а не от кавгите на децата. И най-важното, не почувствах и капка вина, само облекчение.
Какво мислите - по-малките сестри задължени ли са по подразбиране да стават бавачки?
