Стоях в кухнята на Георги и режех салата за партито му. Беше поканил приятелите си – около десет души, всички на около тридесет години.
Изведнъж вратата на апартамента се отвори рязко и оттам се разнесоха гласове и смях. Чух въпрос:
— А къде е приятелката ти?
Жоро отговори без колебание:
— В кухнята. Ирина прави салати.
Едно от момчетата надникна в кухнята, видя ме и се усмихна:
— О, здравей, лельо Ира! Благодаря ти, че сготви!
Замръзнах с нож в ръка. „Лельо Ира“… Каза го леко, без злоба. За него, тридесетгодишен мъж, четиридесет и петгодишна жена беше „леля“. Нямаше значение, че с приятеля му имахме връзка.
Жоро се приближи отзад и ме прегърна:
— Не обръщай внимание. Алекс е идиот, не е помислил.
Измъкнах се от прегръдката му:
— Нарече ме леля.
— Ами… стана случайно. Не го е направил нарочно.
Погледнах го. Тридесетгодишен мъж с тениска на супергерой, скъсани дънки и леко набола брада. Красив, енергичен, весел… и изобщо не мой тип.
Запознахме се във фитнеса преди два месеца и половина. Тренирах, когато той ме помоли да го пазя, докато прави лежанка. Заговорихме се. Оказа се фотограф на свободна практика – сватби, корпоративни събития, понякога реклама. Говореше ентусиазирано, с блясък в очите и чувство за хумор. Покани ме на кафе след тренировката и аз приех.
На четиридесет и пет години съм, разведена от седем, работя като мениджър в туристическа агенция и живея сама. След развода имах кратки, дискретни връзки. Жоро беше като глътка свеж въздух – не се оплакваше, не ме товареше с проблеми и не ме сравняваше с бивши. Просто живееше, наслаждавайки се на момента.
Седмица след запознанството се целунахме, а седмица по-късно започнахме да се срещаме. Първият месец беше като приказка – филми, концерти, нощни разходки из града. Вървяхме до три сутринта, пиехме вино край реката, целувахме се под уличните лампи. Чувствах се отново като момиче.
Но постепенно започнаха да излизат подробностите.
Първо – живееше с родителите си. На тридесет години обитаваше стая в тристаен апартамент с майка си, баща си и по-малката си сестра. Попитах го защо не живее сам. Той сви рамене:
— Скъпо е. А и защо да се занимавам? Добре съм си така.
Второ – финансите. Работеше на свободна практика и доходите му бяха нестабилни: един месец много, следващия – почти нищо. В кафенета и ресторанти предлагах да си разделим сметката и той се съгласяваше. Но когато идваше време за плащане, винаги се случваше нещо – картата не работеше, портфейлът бил забравен, клиентът още не превел парите. Плащах аз. Първо го приех като случайност, после разбрах, че е закономерност.
Трето – плановете. Веднъж го попитах:
— Георги, мислиш ли за бъдещето? Апартамент, семейство?
Той се замисли:
— Някой ден. Засега не искам да се тревожа. Трябва да се наслаждавам на живота, а не да се заривам в дългове.
Замръзнах. Аз бях на четиридесет и пет, имах апартамент, кола и стабилна работа. А той беше на тридесет и „не се тревожеше“.
Четвъртото бяха приятелите му. Всички млади, шумни и купонджии. Жро настояваше да излизам с тях:
— Ира, хайде на бара, ще е забавно!
Аз шофирах, седях на масата и слушах разговори за игри, мемета и блогъри. Половината думи не разбирах. Чувствах се като аутсайдер. Веднъж някой попита:
— Игралa ли си Among Us?
— Какво?
Той се засмя:
— Типично за поколението „преди интернет“.
Георги се опита да се пошегува:
— Стига, Ирина е готина.
Но по погледите им разбирах всичко – бях странната по-възрастна жена в тяхната компания.
Пето – отговорността. Имах нужда от фотограф за важно корпоративно събитие. Георги се съгласи. Уговорихме се за събота и аз уведомих ръководството. В петък вечерта получих съобщение:
„Ира, съжалявам, няма да мога утре. Приятели ме канят на вилата си, планирали сме го.“
Обадих му се:
— Георги, нали се разбрахме?
— Забравих за вилата. Няма да се обидиш, нали?
— Ще се обидя. Вече предупредих всички.
— Спокойно, ще си намериш някого.
Затвори. Останах без фотограф ден преди събитието, намерих друг в последния момент и платих двойно. В понеделник той искрено се учуди:
— Е, намерила си. Защо се ядосваш?
Тогава разбрах – за него беше нормално да забравя, да разочарова и да не спазва думата си.
Партито, на което ме нарекоха „леля Ира“, беше последната капка. Довърших салатата и излязох от кухнята. В хола „децата“ се смееха на видео в YouTube. Застанах на вратата:
— Георги, трябва да тръгвам.
Той изглеждаше изненадан:
— Вече ли? Тъкмо започнахме.
— Имам работа утре сутринта.
Той сви рамене:
— Е, чао.
Не ме изпрати. Облякох се, излязох и си повиках такси, сигурна, че повече няма да се върна.
На следващия ден аз му написах:
„Георги, трябва да приключим.“
Той отговори три часа по-късно:
„Какво стана?“
Обясних накратко – различни ценности, различни етапи, не искам да бъда „леля Ира“ сред приятелите му.
Той отговори:
„Е, добре. Жалко. Аз си изкарах много добре с теб.“
И това беше всичко. Аз бях временно забавление – жена, която плащаше сметките, возеше го и беше удобна. А той беше мой опит да си върна младостта.
Минаха четири месеца. Георги не писа. Върнах се към живота си – работа, фитнес, срещи с приятели. Един ден го видях в Instagram с нова приятелка, около двадесет и петгодишна, прегърната до него. Под снимката пишеше: „Моето бебе“.
Затворих приложението и си помислих: късметлийка е. Дано не повтаря моите грешки.
Тези три месеца ме научиха на едно: когато жена над четиридесет излиза с мъж, който е с петнадесет години по-млад, рядко става дума за любов. По-често става дума за страх – от старост, от пропуснат живот, от самота. Младият мъж е илюзия за младост.
Петнадесетгодишната разлика не е просто число. Това са различни ценности, различни цели и различни етапи от живота. Той е на тридесет – търси себе си и не бърза за нищо. Аз съм на четиридесет и пет – знам какво искам, ценя стабилността и планирам бъдещето.
Имаше хубави моменти – комплименти, разходки, лекота. Но платих с пари, време и достойнство. Да седя сред приятелите му и да ме наричат „леля Ира“ беше унизително.
Възможно ли е щастие при връзка с над 15 години разлика?
Избират ли жените над 40 по-млади мъже от любов или от страх от старостта?
Нормално ли е партньор на 30 години да живее с родителите си и да не планира промяна?
Ако на парти ви нарекат „леля“ или „чичо“, бихте ли останали или бихте си тръгнали веднага?
