Дълго време смятала, че е просто интровертна, защото след обичайните разговори с познати се чувствала изтощена. С годините обаче разбрала, че не хората я уморяват, а общуването без истинска близост.
„Някога се чувствах длъжна да спирам и да разговарям с всеки, когото срещна, дори когато изобщо нямах желание за приказки.
Така жена на 61 години описва промяната, която направила в отношението си към ежедневното общуване. Тя осъзнала, че не е необходимо да отделя време и внимание на всеки разговор само за да не изглежда невъзпитана.
Години наред смятала, че просто е по-затворена по характер. Можела да разговаря с почти всеки, да бъде любезна на семейни събирания и празненства, но след това често се чувствала напълно изтощена. Имала нужда от тишина и няколко минути насаме, преди да продължи с останалите си задачи.
Не хората, а повърхностните разговори я изморявали
Постепенно жената започнала да забелязва нещо интересно – не всяко общуване отнемало силите ѝ. Напротив, някои срещи я зареждали с настроение и желание за живот.
Преобръщането настъпило след една сутрешна закуска с две нейни дългогодишни приятелки. Почти два часа трите разговаряли за брака, остаряването, житейските планове и преживяванията, които са ги променили.
Когато се прибрала у дома, тя се чувствала щастлива, спокойна и изпълнена с енергия.
По-късно същия ден посетила съседи за вечеря. Там разговорите се въртели предимно около обичайните въпроси за работата, времето и ежедневните задължения. След няколко часа отново изпитала познатата умора.
Тогава осъзнала, че не броят на разговорите е важен, а тяхното съдържание. Имала нужда от искрено общуване, взаимно любопитство и усещане за близост, а не от безкрайни размени на учтиви реплики.
Какво казва, когато някой я спре на улицата?
Днес тя вече не смята, че е длъжна да спира всеки път, когато срещне познат. Не иска да бъде груба или да наранява нечии чувства, затова е намерила прост и любезен начин да поставя граници.
Когато някой я заговори на улицата, тя се усмихва и казва:
„Много се радвам, че се срещнахме, но днес бързам. Надявам се, че сте добре, а друг път ще имаме повече време да си поговорим.“
С това кратко изречение тя показва уважение към събеседника си, но същевременно запазва правото си да продължи по пътя си.
Ако разполага с време и настроение, с удоволствие остава за разговор. Но вече не го прави единствено от чувство за задължение.
С възрастта разбираш на кого искаш да отделяш времето си
Според нея годините са я научили на нещо важно – не е необходимо да влагаме еднаква енергия във всяко познанство и във всеки разговор.
Много по-ценни са хората, с които можем да обсъждаме важните неща, да споделяме тревогите и радостите си, но и да мълчим, без тишината да се превръща в неудобство.
Тя подчертава, че никога не е мразила общуването. Просто е престанала да отделя сили за разговори, след които се чувства по-самотна, отколкото преди тях.
Историята ѝ напомня, че учтивостта не означава да бъдем постоянно на разположение на всички. Понякога най-здравословното решение е спокойно да кажем, че нямаме време или желание за разговор.
Защото личното спокойствие също има значение, а правото да поставяме граници не ни прави лоши или невъзпитани хора.
