Вирджиния Оливър, известна като „Дамата с омарите“ от Рокланд, беше снимана на 6 юни, на 105-ия си рожден ден, докато показваше някои от книгите и списанията, в които е била представена.
Има късна слава - както е добре известно, Морган Фрийман става известна едва на петдесет години - и след това е „Дамата с омари“, Вирджиния Оливър от Рокланд, чийто момент на признание идва, когато е два пъти по-възрастна от нея.
Около 100-ия си рожден ден, възраст, която повече от 99% от хората никога няма да достигнат, Оливър стана вирусна като това, за което сега се твърди, че е най-възрастният рибар на омари в света – и рядко срещана жена в бранша. Славата обаче не е нещо, което Оливър някога е търсела.
„Обичам да съм навън“, каза тя в петък, 6 юни, на 105-ия си рожден ден. „Сигурно си зает.“
Риболовът е една от най-опасните професии и много хора около нея, включително лекари, я съветваха да спре. Но Оливър игнорира опасенията им и казва, че не вижда причина да не излезе отново на вода това лято.
Вирджиния бавно забавя темпото, навлизайки във втория век от живота си. Днес той се движи с помощта на инвалидна количка. Гласът ѝ е по-слаб, думите ѝ по-рядко. Понякога той се откъсва от мислите си за момент или заспива. Но друг път сините ѝ очи блестят от увереността, която я е поддържала през всичките тези години. „Не мисля, че е тежка работа“, каза тя за риболова на омари. „Казват, че е тежък, но аз не го броя така.“
В продължение на близо век Оливър е била непозната извън Рокланд, където все още живее на същата улица, на която е израснала. Ако е била известна с нещо, то е било с това, че е била една от малкото жени в мъжкия свят на риболова на омари.
Но когато светът я опозна, не можеше да се насити на тази малка възрастна дама от брега на Мейн, която с удоволствие вади капани със сина си - който самият е на осемдесет години, което го прави впечатляващо дълголетен рибар.
През последните години и трите големи американски телевизионни мрежи изпратиха екипи да заснемат движенията ѝ, които тя усъвършенства от години, претегляйки и сортирайки омари на лодката си. Те я следяха от Австралия, Германия, Гърция, Исландия и други страни. Престижното Британско военноморско дружество, съставено предимно от ветерани от Кралския флот, я прие за почетен член. Списанията я поставиха на първите страници. Нейната история е разказана на деца чрез две книжки с картинки. А лични писма на възхищение и многобройни подаръци се изсипаха от фенове от цялата страна и света.
„Мисля, че фактът, че тя е избрала живот, изпълнен с упорит труд в нещо, което обича, резонира с много хора – независимо дали това потвърждава нашия избор или ни дава възможност да преживеем някой друг“, каза Александра Хинрихс, автор на една от детските книги „Дамата с омара“. „И в една вековна, доминирана от мъже индустрия, е истинско удоволствие и вдъхновение да четеш за жена – жена на над сто години! – която е избрала тази кариера.“
Подобно на Бети Уайт в края на кариерата си, Оливър спечели сърцата именно защото беше неочаквано присъствие.
Историята стана известна в разгара на пандемията, когато новините бяха пълни с истории за преждевременна смърт, така че новината за някой, който прави това, което обича, повече от век, изглеждаше като мощно лекарство, добави Хинрихс.
Оливър не обръща внимание как славата е променила живота ѝ. „Никога не съм му обръщала внимание“, каза тя.
Все пак, тя признава, че се радва, когато хората я разпознават като „Дамата с омарите“ в магазина или на улицата. Приятелски поздрави и родители, които показват на малките си, че са в присъствието на местна звезда. „Никога не съм си мислила, че ще бъда на корицата на книга“, съгласи се тя.
Оливър се опитвала да върши работа, която по онова време се смятала за подходяща за жени, като например секретарка, но внезапно напуснала работата си. В този ден, когато покойният ѝ съпруг, рибар на омари, се прибрал рано от риболов, тя му обяснила, че отсега нататък иска да работи на лодката му. В края на краищата лодката била кръстена на нея, а тя се занимавала с лов на омари още от началното училище. И така станало.
„Тя е шефката“, казваше покойният ѝ съпруг и това е вярно и днес.
Днес 82-годишният ѝ син Макс кара майка си на интервюта, но стои в сянка, за да може тя да блесне. „Не ме интересува, сега е нейният момент, не моят“, казва той за вниманието.
Макс не смята, че има право да спре майка си от лов. Когато я питат кога трябва да спре, тя казва, че това е нейно решение. И кога ще стане това? Това е въпрос, който на Вирджиния ѝ задават често, и тя обикновено отговаря: „Когато умра“.
Здравословни проблеми обаче я държаха далеч от морето миналото лято и не е сигурно дали ще излезе отново тази година.
„Аналогията, която използвах в книгата, е, че в нея има гранит“, каза Хинрихс. „Искрата, здравината, предназначението и красотата на добрия гранит от островите Мейн.“
Ако Оливър не беше станала известна извън Рокланд, може би нямаше да го направи, ако не беше Уейн Грей, бивш щатски законодател, режисьор и местен историк, който научи за нея от приятел, занимаващ се с риболов в Оулс Хед, когато Вирджиния беше на 99 години, и разпозна добра история.
Тя не искала да споделя историята си – и, както по-късно той научил, игнорирала обажданията на репортери. Но в крайна сметка Грей се свързал с нея чрез общи приятели и тя се съгласила да участва в документален филм, който той продуцирал, което довело до всичко останало.
„Твоя е вината“, пошегува се Макс с Грей, докато седяха на дивана по време на поредното интервю в къщата на Грей. Това интервю за Villager обаче беше първото, което имаше на рождения ѝ ден.
Грей не просто разказваше историята, той беше истински публицист, който я поддържаше жива. Той беше единственото лице за контакт с репортерите, работещи по историята за „Дамата с омари“, координираше пристигането на репортери от други градове, заснемаше и разпространяваше кадрите на всеки, който имаше нужда от тях.
Когато NBC News дойдоха за няколкодневни снимки, домът му стана тяхна база за известно време. Когато дойде CBS, той си осигури приветлива веранда с изглед към плажа Кресент за интервю. И когато дъщеря му веднъж се оплака в хола на Грей, че ABC не отразява историята, телефонът му звънна с обаждане от продуцент в Ню Йорк, „почти по същото време, когато тя го каза“, спомня си той по-късно.
Той водеше четлив запис на всички интервюта на Оливър, записа компилация на DVD и архивираше статиите от вестниците, писмата, пощенските картички и други предмети, които тя получаваше. Дори отпечатваше пощенски картички, за да ѝ бъде по-лесно да отговаря на всички, които ѝ изпращаха поздрави.
„Дори докато всичко това се случваше и ние давахме интервюта в Австралия, Канада, Гърция и други страни, не мисля, че тя осъзнаваше колко известна е всъщност“, възхищава се Грей. „Когато за първи път се заех да направя документален филм за нея, не можех да си представя, че всичко ще се развие така.“
