Преди две години реших да продам една официална рокля, която дъщеря ми носи само веднъж на училищно парти. После тя внезапно порасна и роклята ѝ стана малка.
Една жена се обади и каза, че скоро ще пристигне. „Чакай“, каза тя. Чаках вкъщи шест часа. Накрая звънецът на вратата позвъня.
Пристигнаха майка, момиче и баба му.
- Може ли да я пробва?
- Да, разбира се.
Докато момичето пробваше роклята, а майка ѝ наблюдаваше, бабата попита дали може да използва тоалетната. Посочих ѝ посоката към банята. Не можех да откажа, нали?
Спомням си, когато показвахме апартамента за продажба, всеки втори купувач трябваше да отиде до тоалетната.
Чувам как бабата, след като си е свършила работата, отива в кухнята. Мисля, че сега ще ми дадат пари, ще се сбогуваме и ще си тръгнат. Но те не си тръгват. Бабата започва да отваря шкафовете в кухнята. Тя е на 55, дъщеря ѝ е на 30, момичето е на 10.
„Взимаш ли я?“ – питам аз.
Майката ми дава парите, искам да затворя вратата. Но тогава бабата започва да оглежда всичко в коридора. „Каква е тази статуя? И какъв е този килим? А книгите? Мога ли да погледна?“
Казвам, че бързам.
Те си тръгват.
Този инцидент беше последната капка, след която реших да не продавам или подарявам нищо повече.
Преди това имаше случай с едно семейство с ниски доходи, което прие нещата, но след това със саркастична усмивка ме смъмри, че нещата са евтини, а съседите им им дават Lacoste.
Спомням си също: една жена взе рокля като подарък, помисли си, че вече съм затворила вратата, застана до асансьора, обади се на мъжа си и каза, че стига да има пълни глупаци, тя ще изглежда добре. Нека купуват и харчат пари, а тя ще я носи.
Тези инциденти ме отблъснаха от благотворителността.
През 90-те и началото на 2000-те години със сестра ми носехме дрехи от братовчедите ни, по-богатите съседи и богатите приятели на брат ми. Перехме, гладехме, обличахме се и бяхме щастливи.
Сега имам правило: купувам само това, което ще се носи. В малки количества. Всички неща трябва да се побират в две или три чанти. Ако са повече, това означава, че сред тях има необичани и неудобни. Пропилени пари.
Нещата, за които не посягате, се използват като парцали. Избършете, изперете и изхвърлете без пране или сушене. Удобно.
Много пъти съм чувала от приятелите си: „Нося само 10% от това, което е съхранено в гардероба.“ „Трябва да отделиш един ден, да изпереш всичко, да го изгладиш, да го снимаш и да го пуснеш за продажба.“ „Само две продажби за 2 години, много искат да подарят неща, но все още не продават.“
Това е загуба на време.
Уча се от японците да се справям с малко.
