Синът на един от незабравимите и харизматични български актьори, Момчил Карамитев представи в Народния театър документалния си филм, посветен на легендарния му баща Апостол Карамитев, и откри изложба в Градската градина със снимки, пишат от filternews.bg
С двете събития започнаха честванията, посветени на 100 години от рождението на Карамитев. „Докато работих по продукцията, открих много неща за Апостол, които като негов син бяха останали далеч от мен“, разказа Момчил Карамитев пред „Филтър“.
– Какво ви изненада най-много, господин Карамитев, от историите в кариерата на баща ви през годините, в които вие все още сте дете?
– Оказа се, че не всички негови студенти във ВИТИЗ са го боготворили. Някои от тях открито са го мразили. В един от часовете, които баща ми провежда с режисьорите, Павел Васев, светла му памет, се появява солидно подпийнал. И баща ми го изпраща вкъщи, за да изтрезнее, да се стегне и да се върне. Когато започнах да събирам кадри от кино хитовете на Апостол, естествено, отидох във Филмотеката. Там обаче заварих Павел Васев, който директно ме изгони след кратък диалог, който звучеше в стил „Я го виж този нахалник“. Вторият ни разговор беше по повод камерната сцена на четвъртия етаж в Народния театър. Тя носеше името на баща ми – не защото е бил най-гениалният, а поради простата причина, че той влага страшно много енергия и усилия, за да се превърне залата, предвидена за партийни събрания, в камерно пространство за представления. В началото на 70-те това никак не е лесно – особено за безпартиен човек като Апостол, но тогавашният директор, генерал Гетман, разрешава с цената на много дебати и технически трудности. Когато Павел Васев стана шеф на Народния, на повърхността отново излязоха неразчистените му сметки с баща ми – и името на Апостол Карамитев беше свалено. Шест години продължи кръстоносният ми поход за възстановяване на справедливостта. При Мариус Донкин първо също имаше засечка – вероятно се беше стреснал от приказките от сорта на „Защо да се казва Апостол Карамитев – той ли е единственият…“.
– Не е за вярване…
– Стигнах до министъра на културата. И най-накрая се случи, въпреки че нито Мариус Донкин, нито някой друг от актьорите, с изключение на Николай Урумов, дойдe на повторното откриване. Баща ми административно воюва за тази сцена, но тя не е само за него, а за всички от трупата. Тодор Живков го гледа там в „Хенри IV“ – много го харесва. Само няколко дни по-късно уж от негово име се появява заповед пиесата да падне. И тогава театър майсторите, осветителите, тон техниците обявяват стачка. През соца е немислимо, но скандалът има ефект – и постановката остава. Завистта и отмъщението обаче не признават събота и неделя, те нямат давност.
– Заради тях провалят специализация на Карамитев в Москва.
– Тръгва да специализира режисура, но в Русе го свалят от влака. Съученик от Бургас пише донос, че баща ми – като възпитаник на Италианския колеж, пътува често до Рим и като види беднотията в следвоенна Москва, ще бъде силно разочарован и ще започне да говори против СССР. Някакви подобни глупости. Въпросният техен автор заема мястото на Апостол в Москва и след години си признава всичко. По-късно татко все пак успява – заедно с Росица Данаилова, да слуша лекции на знаменития режисьор Георгий Товстоногов. За по месец посещава академиите на Полша и Чехия.
– Баща ви обаче е бил в отлични отношения със Стефан Данаилов.
– Когато се видях с него, за да поговорим за майка ми, с която играеха заедно в „Харолд и Мод“, той направо ми каза: „Съхраних се като истински актьор благодарение на Апостол“. След снимачен ден за „Сватбите на Иван Асен“ ги канят на риболов. И докато се наслаждават на природата, баща ми го запитал: „Какво смяташ да правиш със себе си?“ Стефан учудено му отговорил: „Ама аз снимам непрекъснато“. Апостол му пояснил: „И аз снимах непрекъснато, но после спрях. Намери си театър дори да скъсаш временно с киното.“ След този епизод Стефан Данаилов подава документи за назначаване в Театър „Българска армия“.
– Кой ви подтикна към актьорството?
– Майка ми, но много деликатно. Имаше една циганка, която ни спираше на съседната улица и казваше: „Дай тука една бела парица и че ти кажем какво ти е на късмет“. Веднъж я имитирах пред баща ми и той остана потресен – мислеше, че превъплъщението въобще не ме интересува, а бях много добър. И ми даде първия урок по актьорско майсторство: „Най-трудно се прави комедия“.
Момчил като дете с баща си Апостол Карамитев
– Вашият път по света започва в Италия, където завършвате режисура. Какво е да бъдеш близо до Федерико Фелини, докато той работи?
– Бяхме десетина души от нашия кино факултет, но нали се досещате, че ни взеха за асистенти на асистента на Фелини. По това време той вече беше доста зле със здравето, а жена му, Джулиета Мазина, беше неотлъчно до него. Фелини не спираше да импровизира. Всяка сутрин вкарваше в сюжета собствения си сън от предишната нощ. Никой не знаеше кога ще финализираме работата.
– Защо, след като кариерата ви тръгва толкова добре в Италия, заминавате за Америка?
– Защото една сутрин жена ми, чистокръвна римлянка, ми обясни, че не желае повече да живее в родината си. Тя никак не харесваше манталитета на повечето от сънародниците си, нито пък отношението им към жените. Междувременно с нея завършихме Нюйоркския университет – аз драматургия, тя – костюмография за кино и театър. Студентските ни визи изтекоха и бях категоричен, че няма да останем нелегално в Щатите. Беше средата на 90-те години. Адвокати ни обясниха, че може да инвестираме един милион долара, да дадем работа на трима американци и след три години да докажем, че бизнесът ни е успешен – и едва тогава евентуално ще получим адекватните документи. Докато се консултирахме по темата, стана ясно, че аз, като българин, мога да поискам политическо убежище. Въпреки че 10 ноември беше минал, институциите в САЩ не вярваха, че демокрацията може да се случи толкова бързо в България. Мислех две нощи, но беше абсурд да искам политическо убежище, да минавам през съд – процедурата го изискваше, а в България да говорят, че синът на Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова се отрича от страната ни. След доста години, когато видях досиетата на майка ми и баща ми, разбрах, че съм имал основания, но никога не го направих. След време жена ми спечели зелена карта и се върнахме в Щатите, но вече в Калифорния.
– Приключенията ви там също са живо кино.
– След тригодишни перипетии – още една диплома, учителстване и работа на три места, отидох в агенция, където набираха актьори за участие без реплики. Но бързо се отказах и реших, че отново искам да си бъда режисьор. И пак: асистент на асистента плюс пореден колеж. Взех много изпити наведнъж – за две години и половина вместо за четири. Счетоводство, авторско право и американска литература. Всички текстове, с които се занимавахме – за есе, коментар или каквото се сетиш, бяха трагедии, навсякъде се говореше за смърт. Предложих на преподавателката, много симпатична афро американка: „Нека да анализираме някой комедиен автор“. Тя ми отговори: „Нямаме“. „А Марк Твен?“, запитах аз. После ми обясниха, че това е политиката на учебната система в Америка: Не бива учениците да си мислят, че животът е в розово, че в него има забава и оптимизъм. След това – благодарение на препоръките, станах член на три синдиката: актьорски, режисьорски и продуцентски. Така се добирах до информацията, без която там никой не може да работи и нещата потръгнаха.
– Какво е най-абсурдното, което изиграхте в Холивуд?
– Зловещ педофил в „Кости“. На финала го намират няколко дни, след като той се самоубива и червеи ровят в лицето му. Когато снимахме тази сцена, ме успокоиха, че тварите са стерилизирани. Оцелях.
– Бил сте и край невероятния Клинт Истууд…
– В три от филмите му: „Момиче за милион долара“, „Знамената на нашите бащи“ и „Писма от Иво Джима“. Усвоих лекотата му – да не се налагаш, но да имаш категорични представи какво искаш от всяка сцена. Той ми показа, че киното е огромна геометрична задача – особено важно е как ще разположиш актьорите спрямо камерите. Когато го помолих за автограф, ме запита: „За какво, нали вече ти се изплезих?!“. Беше го направил шеговито и дружески след внушителна масовка от 400 души. После ми написа: „Никога не прави моите грешки. Надявам се да станеш по-добър режисьор от мен.“
– А какво научихте от Мартин Скорсезе?
– Докато работехме „Авиаторът“ с Леонардо ди Каприо, избухна един от големите пожари в Калифорния. И целият декор за филма изгоря. Тогава се пренесохме в „Куин Мери“ – грандиозен круизен кораб. Снимахме 3–4 дни – бях на две педи от Скорсезе. Опитвах се да разбера как се движи и как говори – той е като кълбовидна мълния. Непрекъснато циркулира в пространството, няма как да му хванеш момента на стоене. С прекрасно чувство за хумор. От него научих как се общува с екипа – той започваше всяко указание с думите: „Нали няма да направите тази грешка?“. Чудех се от къде взима цялата енергия, без да повишава глас, без да се прави на диктатор. Разговаряхме само няколко пъти, но през цялото време стоях зад гърба му, за да го наблюдавам. Един ден се обърна към мен: „Явно съм толкова непоносим характер, че само вие останахте от асистентите ми“. След обедна почивка ми зададе единствен въпрос: „Не си ли гладен?“. Отговорих му, че няма как да ям, когато той е наблизо и мога да го гледам как работи. „Ама щом не ползваш обедната почивка, ще трябва да ти платя двойна заплата“, засмя се Скорсезе.
– Там никой не знаеше, че сте дете на прочути български артисти…
– Не, разбира се. Добре, че успях да се откъсна поне за няколко години от имиджа на баща си и на майка си в България, за да тествам собствените си възможности в месомелачката Америка. Ако бях останал тук, едва ли щях да разбера на какво съм способен. Нито пък изключителен режисьор като Стивън Содърбърг щеше да ми разреши да разработя актьорски няколко сцени от „Добрият германец“ с Джордж Клуни. Бях му написал писмо, че познавам филмите му и искам да бъда в екипа му. А когато му се наложи да отсъства, ме извика и ме пусна на терен. Името ми го няма в надписите. Знаех, че няма да го има, но това не ми попречи в четири сутринта да бъда на линия, за да подготвя всичко и всички за действието.
Автор: Албена АТАНАСОВА
