Когато дъщеря ми Ани, която току-що беше навършила двадесет години, ме попита дали може да живее вкъщи с Денис „само за няколко месеца“, се съгласих без много колебание. Денис беше на двадесет и три години и изглеждаше като сериозен млад мъж – говореше за намиране на работа, обсъждаше своя стартъп и кроеше планове.
През първите две седмици всичко изглеждаше сравнително спокойно. Младите се държаха тихо и не създаваха сериозни проблеми. След това обаче започна онова, което днес наричам „пълзяща окупация“. Денис така и не си намираше работа, но много бързо свикна с дивана в хола и телевизора. Прекарваше дните си, излежавайки се пред екрана, а когато се прибирах от работа, ме посрещаха купчини неизмити чинии и застояла миризма на евтини цигари на балкона – въпреки че многократно го молехме да не пуши в апартамента.
Петък вечер се оказа повратният момент. Съпругът ми празнуваше петдесетия си рожден ден. Не бяхме планирали голямо тържество, но исках да му приготвя специална вечеря. Купих няколко хубави телешки стека и бутилка скъпо вино, мариновах месото още сутринта и го прибрах в хладилника. Казах на дъщеря си съвсем ясно: „Ани, това е за татко тази вечер. Не го пипай.“
Прибрах се около шест часа. Още от вратата усетих миризмата на печено месо. Денис седеше на кухненската маса с празна, мазна чиния пред себе си и чаша с остатъци от същото вино. Беше се облегнал назад на стола и доволно бършеше устата си със салфетка. Междувременно Ани довършваше последното парче месо в тигана.
„О, здравей, мамо!“, каза тя весело. „Гладни бяхме. Денис цял ден изпраща автобиографии и е много уморен.“
Мълчаливо отворих хладилника. Беше празен. Нямаше нито пържоли, нито вино.
– Ани – гласът ми трепереше, – казах ти. Това беше за годишнината на татко ти.
– Айде де – намеси се лениво Денис, люлеейки се на стола. – Месото си е просто месо, честно казано, малко жилаво. Павката няма да се обиди, ще му направим спагети. Семейство сме, защо да го делим?
Погледнах дъщеря си.
– Знаеше, че е празник на баща ти, и въпреки това му даде вечерята?
„Мамо, не започвай“, завъртя очи Ани. „Той е мъж, има нужда от месо. А пърженото е вредно за татко. И изобщо, толкова ли си стисната, че да не дадеш на семейството си една пържола? Колко си дребнава.“
В този момент осъзнах ясно: пред мен вече не стояха дъщеря ми и нейният приятел. Това бяха хора, които не само се възползваха от ресурсите ми, но и ме презираха в собствения ми дом.
„Дребнава, казваш?“, попитах спокойно.
"Ами да" – промърмори Денис, докато си наливаше останалото вино. "Да правиш такава драма заради храна"…
Не отговорих. Просто влязох в стаята им, свалих два големи куфара, отворих гардероба и тихо започнах да хвърлям вещите им на пода.
„Мамо, какво правиш?!“ Ани влетя първа, следвана от Денис с вилица в ръка.
"Приготвяй се" – казах спокойно. "Имаш десет минути."
„Къде?! По това време?!“ изкрещя дъщеря ми. „Нямаш право! Това е домът ми!“
„Твоят – да“, отвърнах аз. „Но на твоят „мъж“ не. Щом е толкова зрял и независим, нека той ти осигури място за спане и пържоли. Времето ви изтече.“
Половин час по-късно си тръгнаха, тръшкайки вратата и ругаейки ни за нашата „алчност“. Съпругът ми се прибра около час по-късно. Направихме спагети, извадихме коняка, който бяхме скрили, и за първи път от седмици седнахме спокойно заедно.
Ани се обади седмица по-късно и поиска да се върне. Казах ѝ, че съм готова да я приема сама. Тя обаче избра общежитието и Денис. Казват, че там наистина не сервират пържоли.
Тази история всъщност не е за храна. Тя е за граници и уважение.
Първо, това беше класическо заграбване на територия. Денис се държеше като господар на чужд дом – консумираше ресурсите на главата на семейството и дори ги обезценяваше с репликата „малко жилаво“. Не ставаше дума за грубост, а за опит да заеме чуждо място. Ако бяхме преглътнали това, следващата стъпка щяха да бъдат искания и диктуване на правила.
Второ, дъщеря ми се превърна в негов съучастник. Ани прояви съзависимост, жертвайки уважението към баща си и отношенията с родителите си в името на комфорта на гаджето си. Аргументът „той е мъж, има нужда от това“ е чиста манипулация. Възрастният мъж сам се грижи за прехраната си. Ако родителите на едно момиче го хранят, той не е мъж, а инфантилен тийнейджър. Ани играеше ролята на „грижовна съпруга“ за наша сметка.
И накрая, строгите граници са единственото ефективно средство за защита. Всякакви дискусии и компромиси щяха да бъдат възприети като слабост. Изгонването се оказа шокова терапия и връщане към реалността. Ако искаш да си възрастен и да ядеш пържоли – заслужи си ги. Ако не можеш – спазвай правилата на този, който те храни.
Как бихте постъпили вие: бихте ли изгонили дъщеря си и гаджето ѝ веднага, или бихте се ограничили до скандал и дълги разговори?
