Писахме си вече две седмици. Андрей се оказа от онези редки хора, с които е приятно да общуваш.
После дойде съобщение, което веднага изясни всичко:
— Слушай, нека се разберем отсега — аз за жени на срещи не плащам. Това е принцип. Надявам се да нямаш проблем с това.
И знаете ли — приех го спокойно. Даже честността му ми направи добро впечатление. Много по-добре е да го знаеш предварително, отколкото да седиш в ресторант и да се чудиш кой на кого какво дължи. Написах:
— Окей, няма проблем. Ще се видим в събота.
Но по-късно ми хрумна една мисъл.
Експериментът, който сам се налагаше
В събота сутринта се събудих по-рано от обикновено. На четиридесет и шест съм и знам колко време отнема да изглеждаш „представително“. Отворих гардероба и автоматично извадих черната рокля — изпитан вариант, който прикрива недостатъците. После се приближих до козметиката: фон дьо тен, коректор, сенки, спирала, червило…
И изведнъж ми светна.
Защо?
Ако градим отношения на равни начала, ако всеки плаща за себе си, ако никой никому нищо не дължи — защо аз трябва да отделям два часа за подготовка? Защо трябва да изглеждам като от корица на списание, когато Андрей най-вероятно ще дойде с дънки и пуловер, готов за петнайсет минути?
Реших да направя експеримент. Честна — докрай!
Облякох любимите си дънки, мек сив пуловер, в който винаги се чувствам себе си. Косата вързах на обикновена опашка. Без грим, без токчета. Просто аз. Истинската аз, без филтри и украси.
Погледнах се в огледалото и усетих нещо странно. Не лошо — просто непривично. Свикнала съм да се виждам „подготвена“ преди излизане. А сега — просто жена, която излиза да се види с човек.
„Добре, да видим какво ще стане“, помислих си.
Кафето, в което всичко стана ясно
Андрей вече седеше, когато влязох. Помаха ми и се усмихна. Седнах, прегърнахме се — както се прегръщат познати. Всичко беше нормално.
Първите двайсет минути си говорехме спокойно. Времето, сериал, негов преход в планината. Той говореше интересно, с чувство за хумор. Дори си помислих, че съм се притеснявала напразно.
После той замълча, погледна ме внимателно и попита:
— Слушай… ти сякаш не си се подготвила особено за срещата?
Не разбрах веднага.
— В смисъл?
— На снимките изглеждаше… по-ярка. Червена рокля, грим. А сега… — замълча. — Сега е все едно си излязла до магазина.
Усмихнах се.
Експериментът беше успешен.
Разговорът
— Андрей — казах спокойно — помниш ли какво ми написа?
Той кимна.
— Помня. И?
— Ти предложи равенство. Всеки сам за себе си. Без задължения, без роли, без очаквания. Ти — самостоятелен мъж, аз — самостоятелна жена.
— Да — каза той. — И?
— Ако сме равни, защо равенството е само в парите? Ти дойде както ти е удобно. Аз — също. Това не е ли честно?
Той се обърка.
— Но това са различни неща…
— Защо? Обясни.
Аритметиката, за която не се говори
Той започна да говори за традиции, за това, че жените обичат да изглеждат добре.
Аз кимах.
— Красивата визия струва време, пари и усилия — казах. — Коса, кожа, маникюр, дрехи…
За „естествената красота“ говорят тези, които никога не са смятали колко струва тя.
— Разбираш ли? — попитах. — Мъжът казва „равенство“, но има предвид „не плащам за вечеря“. А в същото време очаква срещу себе си поддържана жена. Само че всичко това вече е безплатно — време, пари, усилия.
— Но… нали ви харесва? — опита той.
Засмях се.
— Да. Харесва ми да съм красива. Но още повече ми харесва да съм себе си. Да поспя още час. Да нося удобни обувки.
Той ме гледаше странно.
Краят
Поседяхме още около четиридесет минути. Атмосферата се беше променила.
Сметката разделихме поравно. Той плати своето, аз — моето.
Разделихме се учтиво.
Повече не си писахме.
Какво разбрах
Не съжалявам.
Разбрах много — и за Андрей, и за времето, в което живеем.
Всички говорят за равенство.
Но изискванията към жените не са се променили. Даже са станали повече.
Тя трябва да е красива, успешна, интересна — и да изглежда перфектно.
А ако дойде без грим:
— „Не си ли се подготвила?“
Въпросът
Истинското равенство не е само в това да разделиш сметката.
То е да вложиш еднакво — време, усилия, внимание.
Ако мъжът не иска да плаща — това е негов избор.
Но тогава няма право да очаква, че жената ще отделя часове за външния си вид.
Ако сме равни — значи във всичко.
Финал
Аз съм за равенството.
Но истинското.
Андрей го поиска.
И го получи.
Просто не беше такова, каквото си представяше.
А ти как мислиш — къде е границата между равенство и грижа?
