Всички празнуват Игнажден, но чували ли сте за Eднажден? Най-важният ден в годината според прабългарите:

За древните българи това е бил най-важният ден в годината. Денят на зимното слънцестоене е празнуван от нашите предци като ден на раждането на Млада бога, раждането на новото Слънце, Млад ден, Нов ден… С други думи, на този ден нашите прадеди са отбелязвали настъпването на Новата година.

Денят, в който днес според християнската традиция отбелязваме Игнажден, има дълбоки корени и е почитан от нашите предци хилядолетия преди българите да станат християни. Игнажден е християнският аналог на Еднажден, но двата празника нямат нищо общо помежду си. Игнажден е честване на св. Игнатий Богоносец от християнската традиция.

Еднажден е Нулевият ден в прабългарския календар – най-стария, най-точния и гениален календар в света.

Нулевият ден, или честита Нова 7526 година

Освен византийското броене по нашите земи е използвана ера, която се е наричала българска според „Календар и хронология“ - монография на Климишин, издадена в Русия. Началото на българското летоброене е 5504 г. преди Христа. Началото на византийското летоброене е 1 септември 5509 г. пр.Хр. според акад. Никола Бонев, което означава, че тази ера води към дълбока древност.

Основната разлика между прабългарския календар и Григорианския и Юлианския, е, че Новата година на прабългарския календар е най-късият ден в годината, а при другите два това е конкретен ден – Рождество Христово. За старите българи годината е започвала в най-късия ден според древния български календар – това е зимното слънцестоене. Този ден не е участвал в никой месец и не е включван в никоя седмица, тоест това е бил ден за празнуване, уникален ден, нулев ден. Наричал се е Ени Алем, по-късно – Енинден, или Еднажден.

Това сочат редица изследвания на Института по древни цивилизации на Лабораторията по археогеофизика на СУ, представени от доц. д-р Явор Шопов. Този нулев, или единствен, ден е бил първият ден от Новата година, или раждането на новото Слънце. Най-големият проблем в съвременните календарни системи е 365-ият ден. Това е така, защото разпределени по обичайния начин на тримесечия, дните в годината не се делят без остатък, а винаги се получава остатък от 0.25 дни на всяко тримесечие, които са 4 в годината. Останалите 364 дни на обикновената (невисокосна) година са били разделени на четири еднакви тримесечия по 91 дни, като първият месец е бил от 31 дни, а следващите два са били по 30 дни.

Това е позволявало годината, както и всеки сезон, да започва винаги в неделя – началото на прабългарската седмица. Така определена дата се е падала винаги в един и същи ден от седмицата, независимо от годината. Във високосна година прабългарите са вкарвали още един ден за „купон“. Тогава денят на лятното слънцестоене също е бил броен за нулев.

В резултат на прецесията на равноденствията денят на зимното слънцестоене за прабългарите се отмества спрямо сегашния Григориански календар с един ден на всеки 58,32 години, което ще рече, че в началото на прабългарския календар Нова година е била на 29 април по сегашния календар. Тоест за цялото време на съществуването на този календар новата година се е изместила със 131 дни. След 5500 години този ден ще бъде 22 септември. След 1100 години ще бъде 21 юни…

Признат от ЮНЕСКО

Поради своята уникална точност и простота прабългарският календар е бил предложен за световен календар от ЮНЕСКО през 70-те години на ХХ век, но това предложение е било отхвърлено по религиозни причини, като е срещнало твърд отпор основно от пакистанците – религиозни фундаменталисти по това време и ислямисти, както и от италианците, които са католици.

Календарът на древните българи е най-древното свидетелство за съществуването на българския народ. Има различни хипотези за годината на неговото създаване (или на въвеждането му). Съществуват също няколко версии за древния български календар и една от тях е, че той е лунен и че прилича много на китайския календар, но археологическите и историческите данни показват, че той е изцяло слънчев. Състоял се е от два основни елемента – годишен календар и група от 12 поредни години, които били обединени в един 12-годишен цикъл.

Според някои изследователи дванайсетгодишният календарен цикъл се основава на 12-годишния орбитален период на планетата Юпитер, която прави една орбитална обиколка около Слънцето за близо 12 земни години.

От времето на Потопа

Началото на прабългарския календар, както и на византийския календар, съвпада с радиовъглеродните датировки, получени за потопа в Черно море. Известно е, че допреди 7500 години Черно море е било сладководно езеро и е било изолирано от Средиземно море, което го е заляло много бързо през разкъсаната суша (Босфора). Това е довело до измирането на голяма част от сладководната флора и фауна на Черно море.

От това време на дъното на Черно море е останал слой, дебел на места около метър, който се нарича сапропел – измряла органична материя, основно планктон. Институтът по океанология във Варна, както и редица други изследователи са взели проби от този слой и са го датирали с радиовъглеродно изследване, като най-прецизната датировка е 5560 година преди Христа (плюс-минус 50 години). Тоест това съвпада, в рамките на грешката, с началото на прабългарския и византийския календар.

Авторът на прабългарския календар не е известен, но прабългарите са били носители на тази календарна система и са я използвали допреди 100-200 години. С помощта на много методи – както директни, така и индиректни – е доказано, че по времето, когато Черно море все още е било сладководно езеро, около него са обитавали прародителите на повечето европейски народи, или така наречените индоевропейци, както са известни в науката.

Кой е Сурва?

Сурва е богът Слънце, който се ражда в най-късия ден на годината,  казва доц. Шопов: „Сурва Бога се роди, мамо, млада Бога“, се пее в сурвакарските песни. Ражда се богът Слънце, новото Слънце, което започва да нараства, тоест от този ден денят започва да расте. Такава е била представата на прабългарите и тя в момента е пренесена към новата година, само че по християнския календар.

„Сур“ или „Сурва“ на хинди означава „Господ, Бог, Слънце“, на урду означава „нагрят до червено“, а в българските песни „сур“ се среща като „ярък, светъл“ (например „сур елен“). „Сур“ и „сур-ва“ означава „осветител“ – тоест това е Слънцето, което осветява земята. Суря ламя пък в българския фолклор е ламята, която изяжда Слънцето по време на слънчево затъмнение. Преди Освобождението българите са знаели, че Сурва е бог на годините (т.е. на календара), както е писал Добри Войников (1879) в първия учебник по история за българските училища след Освобождението (Шопов, 2016). По това време той е бил наричан „Суръ“, подобно на името на слънчевия бог – Суря (чете се Сурьа) на санскрит, на който са написани ведите в Индия.

Според Войников (1879) Коледа също е бог на древните българи. Бог на зимата, домашното веселие и радости. Коледните песни също са в чест на този бог. Според Димитър Съсълов (1963) „българските обреди и обичаи, свързани със старата вяра, са били преосмислени, пригодени и разпределени към християнските празници“.