Знаeте какво казват хората - „Забрави всичко“, но аз така и не мога. Спомням си всичко десетилетия по-късно.
Елена е рускиня, която е живяла в Русия години преди да се премести в друга държава.
„Единственото нещо, което не обичам да си спомням, е първата брачна нощ “, казва тя със странна усмивка.
„Не е това, което си мислите, и въпреки това не искам да се сещам за нея, повярвайте ми“, казва тя и започва разказа си, сякаш преде някаква невидима нишка:
„Познавам съпруга си от раждането му. Живеехме един срещу друг, той дори беше моята любов от тийнейджърските ми години. Но никога не се целувахме, не се забавлявахме...“
Ходихме да учим в различни градове, почти никога не се срещахме в родния си град по време на ваканциите. Времето минаваше бавно, премерено.
Ухажваха ме момчета от училище, от квартала, но не бях от хората, които биха сменяли мъжете лесно и бързо, а и не се влюбвах така. Всичките ми приятелки вече ме гледаха странно, защото докато те влизаха в дълги и сериозни връзки, аз бях необвързана.
Едно лято се върнах в родния си град за концерт. Купон, жега, летни рокли навсякъде. Изведнъж го видях в тълпата. Той се затича към мен, сякаш беше съвсем естествено и ме прегърна силно, с цялото си тяло, сякаш сме го правили безброй пъти преди. Прилепих се към него и си помислих „ Ето тук ми е мястото“...
Прегръдката му беше завръщане у дома.
Снимка: Shutterstock
Не мина и месец, а аз на въпроса му: „ Ще се оженим ли?“ казах „ДА “.
Въпреки че родителите ни бяха съседи, те бяха изключително различни едни от други. Родителите ми не бяха готови за сватбата. Майка ми взе заем, за да ни даде малко пари, докато родителите на годеника ми бяха в еуфория и подготвяха сватбата с такъв размах, че си мислех, че имат милиони.
По време на сватбените приготовления често се взирах в годеника си, който беше някак тъжен, дистанциран... Някак си все още не го познавах достатъчно дълго, за да го попитам защо, затова преглъщах всичките си съмнения.
По-късно ми стана ясно, че е знаел всичко, но не е могъл да ми каже, защото се е страхувал от отказ.
20 септември, събота, денят на нашата сватба...
Беше сватба, на която се забавлявахме, танцувахме и пихме, пихме, пихме... Гостите ни подаряваха пари, кристални сервизи, сребърни лъжици, скъпи платове, спално бельо...
Беше сватба със 150 гости, музика и много напитки.
Снимка: Shutterstock
Нашата брачна нощ
Затъмнена стая, където се чуват гостите да се забавляват, музиката все още свири, игри се играят по масите. Това е нашата сватба. Ние сме съпруг и съпруга и сме емоционално изтощени. Притеснявам се как ще мине вечерта, защото той е първият ми мъж. Съпругът ми обаче моли просто да спим отделно тази вечер, защото е уморен. Аз обаче забелязвам, че има нещо повече, но мълча.
150-те гости все още пеят силно отвън и се радват, а аз уморена решавам да заспя веднага щом слагам глава на възглавницата.
6 сутринта, събужда ме упорито чукане на вратата.
Събуждам се объркана и дезориентирана. Не мога да си спомня къде съм и тогава осъзнавам, че някой ме вика от другата страна на вратата. Отварям я и виждам свекърва ми: „ Дай ми пари за сватбата, трябват ми 4600 рубли!“
Снимка: Shutterstock
Почувствах се така, сякаш ме бяха попарили с гореща вода. Бях онемяла и напълно объркана и засрамена от поведението ѝ, погледнах зад гърба си към съпруга си. Той седеше мълчаливо на леглото и ме гледаше тревожно. Очевидно беше очаквал това.
Взимам торбичката с пликовете от масата и я изтръсквам върху чаршафа. Виждам как свекърва ми с треперещи ръце разкъсва пликове и вади пари. Брои трескаво и казва: „Добре е, добре е, има достатъчно... Ето на вас остатъка.“
Преброявам малката сума и си спомням, че сложих парите, които получих от родителите си, в бялата си сватбена чанта. Преброявам и пресмятам - ще са достатъчни за сватбено пътуване.
В неделя изпратихме роднините си, в понеделник бяхме с махмурлук, а във вторник бяхме на морето.
Минаха години, години и години, а аз все още мога да видя как треперещите ѝ ръце разкъсват пликовете, вадят парите и ги броят...
Мисля, че това е най-лошият ми спомен от брака, но ако ще се случв нещо лошо, нека се случи още в началото... Обичах го и все още го обичам до ден днешен. Не мисля обаче, че някога си е простил, че реагира толкова страхливо и че не каза и думичка на родителите си..."
А вие как бихте постъпили на мястото на тази жена? Случвало ли ви се е нещо подобно? Пишете ни в коментарите...
