Радостта на Марта от сватбата на сина й се превръща в шок, когато забелязва познат родилен белег върху рамото на булката. Откритието разкрива дълбока тайна от миналото на Марта и я принуждава да вземе сърцераздирателно решение.
Марта стоеше с Емили в хотелската стая и гледаше как младото момиче се облича за сватбата.
— Просто съм толкова нервна, Марта.
Марта се приближи до нея и постави ръка на рамото й.
— Ти и Алекс сте прекрасна двойка. — каза тя. — Всичко ще бъде перфектно. Почакай и ще видиш.
Емили кимна и погледна булчинския букет.
— Знаеш ли, лилиите са любимите ми цветя. — каза тя.
Марта разкри, че това са и нейните любими цветя. Тя започна да ги обича едва след като съпругът й Джордж започна да й подарява лилии на срещите им.
Докато разговаряха, Емили се вмъкна в сватбената си рокля, зашеметяващо творение от дантела и коприна, която обгръщаше фигурата й грациозно. Марта стоеше там и я гледаше.
— Би ли ми помогнала с ципа? — попита тя и обърна гръб към Марта, разкривайки ципа на дългата, фина рокля.
— Разбира се, скъпа. — отвърна Марта, а опитните й ръце умело дръпнаха ципа нагоре. Но докато го правеше, погледът й попадна върху малък, отчетлив родилен белег на рамото на Емили. Имаше формата на полумесец, знак, който Марта познаваше твърде добре.
— Всичко наред ли е? — попита Емили с глас, изпълнен със загриженост. Тя забеляза внезапната промяна в изражението на Марта.
Марта стоеше неподвижно, умът й препускаше. Думите й не успяваха да излязат от устата й. Родилният белег на рамото на Емили — беше твърде познат, твърде значим. Тя не можеше да повярва на това, което очите й току-що бяха видели.
— Мисля, че просто имам нужда от чист въздух. — треперещо каза Марта.
— Разбира се, не бързай. Задният двор на хотела е спокоен. Може да ти помогне да се отпуснеш.
Марта пристъпи в двора и я посрещна прохладният утринен бриз. Тя вървеше безцелно, краката й я отведоха до една уединена пейка. Тя седна, погледът й се загуби в далечината. И тогава спомените, заровени дълбоко в продължение на 25 години, нахлуха…
Преди 25 години…
Младата Марта стоеше сама на стар док, а морето се простираше пред нея. Тогава Джордж, нейният годеник, се приближи до нея. Беше висок и недодялан, но любезната му усмивка стопли сърцето й.
Вървейки ръка за ръка към кораба, Марта я изпълни чувство на ужас. Предстоящото им сбогуване се очертаваше тежко — чакаше го тримесечно морско пътуване. Знаеше, че дните без смеха и докосването на Джордж биха били непоносими.
Когато стигна до големия съд, тя погледна нагоре, чувствайки се малка и уязвима. Очите й, изпълнени с неизказани страхове, срещнаха тези на Джордж.
— Не искам да си отиваш. Как ще живея без теб? — задави се тя, търсейки увереност в очите му.
Джордж я притисна към себе си.
— Знам, Марта. Ти също ще ми липсваш. Но това са само три месеца. Тогава ще създадем нашето семейство.
Сълзи бликнаха от очите на Марта.
— Тези три месеца ще бъдат най-дългите в живота ми. — прошепна тя, вкопчвайки се в него.
Джордж я целуна нежно.
— Ще отминат, преди да се усетиш. — увери я той.
Извикването на капитана за качване сигнализира за ужасния момент. Джордж неохотно отстъпи назад, галейки я по косата.
— Тези три месеца ще отлетят. — повтори той, опитвайки се да звучи уверено.
Сърцето на Марта се разби, когато гласът на капитана отново отекна. Тя целуна Джордж за последен път.
Когато се обърна да тръгне, очите на Марта го последваха, вкопчени в отстъпващата му фигура. Той тръгна към кораба с изправени рамене. Като го видя да се отдалечава, сърцето й се разби отново.
Големият кораб се отдалечи от пристана. Марта гледаше с очи, приковани в кораба, който бавно отплаваше от брега.
Джордж махна с ръка от кораба, а фигурата му намаляваше. Марта вдигна ръка в отговор, а сълзите замъглиха зрението й.
Разстоянието между тях нарастваше, корабът се превръщаше в просто петънце в необятното море. Марта бавно се обърна, за да напусне пристана, съзнанието й възпроизвеждаше последните моменти с Джордж — последната им прегръдка, последната им целувка.
Скоро изминаха три месеца, откакто Джордж тръгна. На Марта й липсваше всеки ден. Един ден телефонът й звънна.
— Здравей, любов моя! — каза Джордж със сериозен глас. — Трябва да поговорим.
Надежда пламна в гърдите на Марта.
— Мили, ти ли си? Кога да те очаквам?
— Точно за това исках да говорим. — каза Джордж. — Капитанът ми предложи още девет месеца в морето. Добра възможност, добри пари. Можем да си купим къща, когато се върна.
Недоверие обзе Марта.
— Съгласи ли се без да ме питаш? Чакам те от три месеца!
— Това е добра възможност. — настоя Джордж.
— Какво за нас? — Марта се разплака. — Нашите планове, нашето бъдеще?
Гласът на Джордж стана по-силен.
— Ти не разбираш. Това е моето бъдеще, моят живот!
Марта затвори ядосана. Сълзи се стичаха по лицето й. Тя погледна годежния си пръстен, символ на тяхната любов, сега тежко бреме. Тя го свали и го хвърли на масата.
Неспособна да понесе самотата, тя се обади на приятелките си Кейт и Лиза. Те пристигнаха бързо и я утешиха. С напредването на нощта Кейт предложи да отидат да танцуват, за да разсеят Марта. Марта не искаше, но неохотно се съгласи.
Марта стоеше сама в препълнената зала за танци, а приятелките й бяха потънали в музиката и радостта си. Млад мъж на име Джеймс се приближи до нея и я попита защо изглежда толкова тъжна.
— Не съм в настроение за приказки. — каза Марта, едва чуто над музиката.
Джеймс й предложи една бутилка. Докато Марта не пиеше алкохол, тази вечер тя направи изключение. След няколко глътки тя почувства топлина и лекота.
— Тежък ден? — попита тогава Джеймс, забелязвайки нейната тъга.
— Определено. — отвърна Марта.
— Какво ще кажеш да се махнем оттук? — предложи Джеймс.
— Не мога да оставя приятелите си. Тук съм с тях. — каза тя, сочейки ги.
— Те се забавляват; дори няма да забележат.
Марта се поколеба, но се съгласи. Те се разхождаха из града, говореха си и присъствието на Джеймс предлагаше утешително бягство. Не след дълго бяха на покрива и гледаха звездите. Джеймс заговори за съзвездията, гласът му беше тихо мърморене.
Внезапно той се наведе и целуна Марта. Тя се стресна, но отвърна на целувката му. Те прекараха нощта заедно, изгубени в момента.
Когато се зазори, Марта се събуди с чувство за вина и съжаление. Тя събра нещата си и си тръгна, оставяйки Джеймс да спи.
Вървейки към дома си, Марта осъзна грешката, която беше направила. Тя пристигна вкъщи и видя пръстена си на масата. Тя го вдигна и го плъзна обратно на пръста си.
Марта знаеше, че трябва да продължи напред, но светът се срина около нея, когато започна да се чувства зле дни по-късно.
Измъчваха я гадене и изтощение. Притеснена, тя посети лекар, който предложи ултразвук. Марта никога не би очаквала резултатите от теста да разбият света й. Тя беше бременна.
— Мога ли да направя аборт? — попита тя лекаря, само за да бъде разочарована. Здравословните й усложнения никога не биха го позволили.
Марта се върна у дома със свито сърце и седна до телефона, мислейки дали да се обади на Джордж. Той се обади първи.
— Не трябваше да приемам, без да говоря с теб. — каза той, докато тя го слушаше. — Нека се оженим, когато се върна. — предложи той.
Марта мълчеше и се лееше в сълзи.
— Плачеш ли? — попита Джордж.
— Те са сълзи на щастие. — излъга Марта.
Днешно време…
Докато Марта седеше потънала в мисли, едно докосване по рамото й я разсея. Тя вдигна очи и видя сина си Алекс.
— Мамо, церемонията скоро ще започне. Трябва да заемем местата си. — каза той.
Марта се насили да се усмихне, опитвайки се да прикрие вълнението в себе си.
— Скоро ще дойда, Алекс. Давай, трябва ми само момент. — каза тя.
Алекс си тръгна, а Марта се върна към миналото си, когато роди. Беше посрещнала красиво момиченце.
— Мога ли да я подържа за момент, преди да я отведете? — умоляваше тя медицинската сестра.
Сестрата постави бебето в ръцете й. Полумесец по рождение украсяваше рамото на бебето.
— Много съжалявам, малкото ми момиченце. — прошепна Марта на детето. — Нямам избор.
Марта изостави момиченцето си. Чувстваше се ужасно, но не можеше да направи нищо. Когато Джордж се върна, тя не можа да му каже истината. Докато се прегръщаха, нейните сълзи се лееха свободно.
— Толкова много ми липсваше. Хайде да се оженим веднага! — призова я той.
— Ще го направим. — обеща Марта, но само тя знаеше колко е свито сърцето й.
Докато Марта седеше в църквата, гледайки Алекс и Емили, стомахът й се сви от безпокойство. Изведнъж думите на свещеника пронизаха тишината:
— Ако някой възразява срещу този брак, да го каже сега или да замълчи завинаги…
Марта се изправи с треперещ, но висок глас:
— Възразявам против тази сватба!
Мълчание се възцари над тълпата. Алекс я гледаше объркано.
— Мамо, какво правиш?
По лицето на Марта се стичаха сълзи.
— Защото… вие сте брат и сестра. Не можеш да се ожениш за Емили!
Алекс пребледня, когато Марта продължи.
— Преди много години имах момиченце и го дадох за осиновяване. Тя имаше рожден белег на полумесец – същият като този на Емили.
Ръката на Емили полетя към рамото й, лицето й изгуби цвят.
Сълзите се стичаха по лицето й, Марта продължи:
— Никога не съм си представяла, че тя може да бъде тази, в която ще се влюбиш.
Гостите ахнаха, новината се разнесе из църквата като горски пожар. Церемонията приключи внезапно, оставяйки всички в шок и объркване.
След като гостите си тръгнаха, Марта, заедно с Емили, Алекс и Джордж се събраха в хотелската стая.
— Как можа да запазиш тази тайна? — Алекс, нейният син, беснееше. — Влюбих се в сестра си, почти се ожених за нея!
По лицето на Марта се стичаха сълзи.
— Мислех, че е най-доброто за всички. — прошепна тя.
— Не, ти мислела си какво е най-добро за теб! Ти разруши живота ни! — Алекс се разплака. — Кога щеше да ни кажеш? Когато имаме деца?
— Не знаех до тази сутрин. Не и докато не видях родилния белег на рамото на Емили. — тихо отговори Марта. После погледна Емили. Тя се приближи до дъщеря си и хвана ръцете й, молейки за прошка.
Но Емили дръпна ръката си.
— Имам осиновителите си и ги обичам. Но това? — каза тя, преглъщайки тежко. — Не знам дали мога да ти простя. Да разбера, че любовта на живота ми е брат ми… Просто е прекалено.
Сълзи бликнаха от очите на Джордж.
— Подавам молба за развод. — каза той с плътен от болка глас и излезе от стаята, оставяйки Марта и децата й сами.
— Мамо, моля те, тръгвай си! — прошепна Алекс, а лицето му бе изписано от скръб.
Марта, с натежало от съжаление сърце, напусна стаята, тежестта на миналото й я смазваше.
Тя съжаляваше за стореното, но беше твърде късно.
