Валентин Михов е име, изписано със златни букви в историята на българския спорт. Като президент на Българския футболен съюз в златната ера на националния отбор, той бе сред двигателите на историческото класиране за Световното първенство в САЩ през 1994 г.
Днес, на 71 години, Михов се възстановява у дома след верижна катастрофа на бул. „Цариградско шосе“ в София. Натъртеният му гръден кош все още го боли, но това не го пречупва. Свикнал е – не само с физическите, но и с душевните удари. Защото зад спокойния му глас и благия поглед се крие човек, който е преминал през истински ад.
От шофьорския курс до ужасяващи побои
Михов шофира от младини – още в гимназията усвоява майсторлъка на тежките ГАЗ-ове. Ала зад волана не винаги всичко е било безопасно. Първата му катастрофа е през 90-те, когато се сблъсква с тролей. Последната – неотдавна. Но най-страшните удари не са идвали от пътя, а от хората.
В откровено интервю той разкрива за първи път мащабите на физическия и психически тормоз, на който е бил подложен от човек, когото погрешно е смятал за бизнес партньор. Този човек не само го разорява финансово, но и го пребива систематично в продължение на две години. Счупени ребра, пукнати кости, насинено тяло, разбито доверие – преживени с мълчание и страх за близките.
„Не съм се страхувал за себе си. Страхувах се за внучките си, за семейството. Той ме беше подчинил напълно. Бях като слуга. Дори не казах на полицията кой ме е пребил, защото се страхувах.“
Историята придобива драматичен обрат, когато Михов най-сетне намира сили да подаде жалба. Намесва се опитен полицай, инквизиторът е предупреден и за известно време спокойствието се връща. После – рязък край: насилникът е убит. И макар заплахата да е отминала, раните – телесни и душевни – остават.
Нов живот след кошмара
След години на болка, Валентин Михов започва отначало. Подкрепен от шепа истински приятели, които му подават ръка в най-тежкия момент, той възстановява живота си стъпка по стъпка. Днес живее със скромна, но стабилна пенсия, допълнена от хонорар към Обществения съвет на БФС.
Простите радости го държат жив – разходките със съпругата, картите с приятели, разговорите за спорт и живота. И най-вече – възможността отново да помага. Организира благотворителен търг, в който ще предложи своята безценна футболна колекция – фланелки с автографи от легенди по цял свят – за да подпомогне ветерани в нужда.
„Създадох асоциация и фонд за помощ на ветерани. Грехота е да забравим хората, които са дали толкова много на спорта.“
Философия за живота и бъдещето
Въпреки преживяното, Валентин Михов остава мъдър, с чувство за хумор и с вяра в хората. Споделя с усмивка как е приключил с хазарта и как днес предпочита да гледа снукър пред казино. Критикува съвременното състояние на тотото с шеговит скептицизъм и говори с уважение за двете велики спортистки Стефка Костадинова и Весела Лечева – призовавайки ги към помирение.
„Такива големи фигури не бива да стигат до конфликти. Просто е грозно за обществото.“
Заключение
Историята на Валентин Михов е повече от биография – тя е човешка драма, победа над мрака, и вдъхновение. От върховете на футболната слава до дъното на човешкото предателство – и обратно нагоре, към светлината на новия живот. Един мъж, оцелял не само физически, но и морално. Един човек, който въпреки всичко остана стоик – и приятел на спорта.
