Има думи, които остават в съзнанието дълго време. Една от тях е фразата на немския физик Вернер Шибелер :
Всяка наша мисъл за мъртвите им влияе като телефонно обаждане.
На пръв поглед изглежда абстрактно, почти приказно.
Хората рядко се замислят, че смъртта на любим човек не слага незабавен край на връзката. Тя е като мъгла: физически изчезнала, но енергийно все още присъстваща.
.jpg)
Снимка: Shutterstock
„Любовта е по-силна от смъртта“, е писал Гьоте.
Тези думи предават една проста, но силна истина: любовта все още свързва живите и мъртвите. Всяка мисъл за тях е невидима нишка, която може да стопли или да нарани, в зависимост от съдържанието на нашите мисли.
Интензивността на скръбта и неизвестното за смъртта
Преди повече от четиридесет години Шибелер повдигна въпрос, за който мнозина предпочитат да не мислят:
Хората, които нямат познания за живота след смъртта, изпитват силно емоционално страдание, когато загубят близки. Животът губи смисъл за тях, а някои дори се опитват да се самоубият. Безутешно сбогувайки се с починалия, те вярват, че той не може да чувства нищо. Но наистина ли е така?
Загуба на тегло
Да стоиш в гробище не е просто студен камък или мирис на прясна пръст. Най-страшното е празнотата във вътрешния свят. Сякаш някой е изтръгнал част от сърцето ти и светът е загубил цвят, звук и смисъл.
Психолозите отбелязват, че за някои хора скръбта става толкова непоносима, че те мислят да се присъединят към починалия. В тези моменти човек често забравя едно просто нещо:
„Смъртта не е краят, а продължението на пътуването в друга форма.“ - Лев Толстой
Снимка: Профимедия
Шибелер обърна внимание точно на този момент - когато скръбта се превръща в разрушителна сила, която сломява живите, но и връща болката на починалите.
„Не плачи за мен“
Физикът вярвал, че емоциите не са просто химия на мозъка. Те са енергията, която изпращаме във Вселената. Ако живите могат да усетят мислите и емоциите на другите, защо мъртвите да не могат?
Той разказвал истории, които звучат почти като легенди, като случая с австрийския медиум Мария Зилберт. Духът на починалия чиновник, чиято майка била готова да напусне света заради загубата си, г-н В., ѝ се явил. Духът на сина ѝ, чрез медиума, казал:
„Не плачи за мен, защото мислите ти ме връщат във физическа форма и ми е трудно да се освободя от нея.“
Тези думи спасили жената. Понякога една-единствена мисъл или фраза може да спаси човек от ръба на бедствието.
По подобен начин Реймънд Муди разказва как молитвите на близките спасили умиращите от ръба на унищожението. Един умиращ мъж казал:
„Бил съм там, където ми е било добре преди. Но молитвите ти ме върнаха тук.“
Снимка: Shutterstock
Когато тъгата се превърне в окови
Историята на Гертруд Райх е особено показателна. Тя губи съпруга си и остава сама. Дните ѝ се превръщат в рутина от посещения на гробището, сълзи и меланхолия. Само случайно прочитане на статията на Шибелер „Твоята скръб може да докосне мъртвите“ я кара да се замисли:
Може би сълзите ѝ измъчват съпруга ѝ? Може би той все още е там, може би тя го пази в ума си на "старата" земя?
След известно време тя го вижда - и това не е сън: лицето му, жестоветет му, мълчаливото му сбогуване.
„Сякаш искаше да каже: пусни ме.“
Какво правим с мислите на онези, които сме загубили? Държим ли ги като котва или ги пускаме да тръгнат на ново пътешествие?
Живот след живота
Шибелер твърди, че личността се запазва и след смъртта. Човек не изчезва, а променя формата си на съществуване. Неговите мисли отразяват тези на Платон: „Смъртта не е краят, а завръщането на душата към източника.“
Покойниците не са безразлични към живите. Те усещат мислите ни и ако са изпълнени с отчаяние, това е като верига, която ги дърпа назад.
.jpg)
Снимка: Shutterstock
Заключение: обичаща памет
Можем да понесем скръбта, но не бива да я превръщаме в безкраен плач. За починалите трябва да си спомняме с топлина и любов. Молитвите не бива да ги възпират, а да ги освобождават.
Шибелер подчертава: „Не призовавам да забравяме мъртвите. Помнете ги с любов и им пожелавайте най-доброто в новия им живот. Също така не препоръчвам да се свързвате с медиуми, за да осъществите контакт с починалия - никога не можете да сте сигурни с кого общувате.“
В ерата на технологиите, когато „разговаряме“ с дигитални копия на починалите, е важно да помним: връзката не е в джаджите, а в сърцето.
Човек не е просто тяло, а спомен и енергия на мисълта. Всеки ден ние „звъним“ на починалите. Едно обаждане може да бъде тежко и изпълнено със сълзи, друго – светло като смях, любима песен или миризма на бабина пита.
Ако избирате с кой звънец да звъните за починалия, не е ли по-добре да го запалите?
„Смъртта е само страната на живота, обърната към нас.“ - Рилке
Можеш да обичаш и хора извън този свят. Обичай по начин, който не ги задържа, а ги оставя да продължат.
