1 Август 2025
9624
Снимков материал: pixabay.com
От приятелство през бизнес и политика до трагичния финал – Христо Крушарски говори откровено пред Едуард Папазян от вестник "24 часа" за Иван Славков и сина му Тодор.
"Той ми беше като син. А с баща му се познавахме още от времето, когато той беше Иван – не Батето.“
В откровен разговор, бизнесменът Христо Крушарски се връща назад към дългогодишното си приятелство с Иван Славков и споделя най-личните си спомени от живота и смъртта на Тодор Славков – Тошко.
Думите му рисуват интимен, понякога суров, но винаги честен портрет на едно семейство, обичано и спорно, каквото рядко се среща.
"С Иван си паснахме много. Лягахме си в 5 сутринта, ставахме в 7 за работа. Кръчмата си е кръчма, купонът си е купон, но работата е най-важна.“
Крушарски описва приятелството им като безрезервно. Двамата заедно преминават през прехода, през бизнес опити и дори политически проекти. Времето около 1994 година ги среща с Тодор Живков – не за носталгия, а за съвети по партийно строителство.
"Живков попита: ‘Имате ли пари?’, а Батето му каза: ‘Нямаме, ама искаме да променим нещата’.“
Тошко – между две епохи
"Тошко от баща си бе взел добротата. И уважението към хората. Но копирмашината вади бледи копия.“
За Тодор Славков Христо говори с обич, но и с болка. Последната им среща – обикновена, почти селска сцена: косене на двора, майтапи, раздумка. А само седмица по-късно – съобщение със скрито сбогуване.
"Той ми написа съобщение на 11 юли. Впоследствие го анализирах, показах го на следствието, на дъщеря му също го дадох да го прочете. Един човек, който се е занимавал с много такива случаи, ми каза: “Ако ми го беше показал, щях да ти кажа какво ще се случи". Но аз тогава не обърнах внимание на написаното. Сметнах, че вече е започнал да мисли трезво, да осъзнава живота си. Ето, чета ви какво е написал: На дърти години разбрах каква е била ролята в живота ми. Да направя килийно училище в село Асен. Тук няма един да говори български. В целия регион вече всички са ми приятели, разбира се. Людмила Живкова проговори в мен. И имам мисия - просветно-културна. Благодаря ти за всичко".
"Това да извадиш пистолет и да се гръмнеш, не е каприз. Фаталното решение го е взел в трезво съзнание. Тошко не беше слаб.“
Крушарски отхвърля внушенията, че самоубийството е акт на слабост. За него това е последно, крайно действие на човек, който дълго е носил тежест без да я споделя.
"В България всеки говори за неща, до които нито е бил близо, нито знае, а само си фантазира.“
Думите му са и упрек към медийния шум, и зов за повече човечност. Крушарски не иска аплодисменти, нито съчувствие – само малко уважение към паметта на един мъж, когото светът така и не разбра напълно.
"С Иван си паснахме много. Лягахме си в 5 сутринта, ставахме в 7 за работа. Кръчмата си е кръчма, купонът си е купон, но работата е най-важна.“
Крушарски описва приятелството им като безрезервно. Двамата заедно преминават през прехода, през бизнес опити и дори политически проекти. Времето около 1994 година ги среща с Тодор Живков – не за носталгия, а за съвети по партийно строителство.
"Живков попита: ‘Имате ли пари?’, а Батето му каза: ‘Нямаме, ама искаме да променим нещата’.“
Тошко – между две епохи
"Тошко от баща си бе взел добротата. И уважението към хората. Но копирмашината вади бледи копия.“
За Тодор Славков Христо говори с обич, но и с болка. Последната им среща – обикновена, почти селска сцена: косене на двора, майтапи, раздумка. А само седмица по-късно – съобщение със скрито сбогуване.
"Той ми написа съобщение на 11 юли. Впоследствие го анализирах, показах го на следствието, на дъщеря му също го дадох да го прочете. Един човек, който се е занимавал с много такива случаи, ми каза: “Ако ми го беше показал, щях да ти кажа какво ще се случи". Но аз тогава не обърнах внимание на написаното. Сметнах, че вече е започнал да мисли трезво, да осъзнава живота си. Ето, чета ви какво е написал: На дърти години разбрах каква е била ролята в живота ми. Да направя килийно училище в село Асен. Тук няма един да говори български. В целия регион вече всички са ми приятели, разбира се. Людмила Живкова проговори в мен. И имам мисия - просветно-културна. Благодаря ти за всичко".
"Това да извадиш пистолет и да се гръмнеш, не е каприз. Фаталното решение го е взел в трезво съзнание. Тошко не беше слаб.“
Крушарски отхвърля внушенията, че самоубийството е акт на слабост. За него това е последно, крайно действие на човек, който дълго е носил тежест без да я споделя.
"В България всеки говори за неща, до които нито е бил близо, нито знае, а само си фантазира.“
Думите му са и упрек към медийния шум, и зов за повече човечност. Крушарски не иска аплодисменти, нито съчувствие – само малко уважение към паметта на един мъж, когото светът така и не разбра напълно.
Редактор: Ясен Чаушев
Новини
Новини
Мода
Мода
Звезди
Звезди
Начин на живот
Начин на живот
Диети
Диети
Красота
Красота
още
Любов
Любов
Здраве
Здраве
Родители
Родители
Коментари
