„Гърбавият мост“ и реката на смъртта: Най-страшната автобусна трагедия в историята на Южното Черноморие
На 28 юли 1972 г. автобус с майки и деца отива на почивка, но никога не се завръща.
Последният ден на една ваканция
Всичко започва като обикновена морска почивка. Група от 48 души — майки и децата им, служители на ДСО „Автопром“, прекарват отпуската си във ведомствената станция в Ахтопол. На 28 юли е последният им ден. В 19:20 ч. всички се качват на чисто нов автобус „Чавдар 11Г-10“, произведен само година по-рано. Пътуването обратно към София започва… и завършва фатално само след няколко минути.
Фаталната гърбица и катастрофата
Малко преди Китен, автобусът достига до моста над река Караагач — известен сред местните като „Гърбавия мост“ заради своята характерна извивка. Шофьорът се опитва да избегне неравността, но рейсът поднася. Лявата страна на автобуса затъва в ронливия банкет, плочата на моста пропада, а липсата на парапети и мантинели довършва трагедията.
Машината се преобръща по таван и пада в калните води на реката, която се влива само след метри в Черно море. Само за секунди автобусът потъва, поглъщайки пътниците си.
Герои сред нощта
Случайни свидетели — войници и спасители, пътуващи към дискотека в ММЦ-Приморско, незабавно се хвърлят в реката, въпреки че са в официални дрехи и дори с дефицитни дънки от „Кореком“. Възрастен рибар, бай Васил, също се включва със своята лодка.
Но усилията им не са достатъчни — от 48 души, едва 12 са извадени живи от мътната река. Един от тях умира по-късно. Само един успява да доплува сам до брега. В следващите часове и дни водолази, военни и спасители вадят трупове — майки, притиснали децата си в последен опит да ги спасят, млади хора, заклещени под автобуса.
Трагедията, която промени всичко
След трагедията мостът над Караагач е преосигурен с мантинели. Но споменът за този ден остава завинаги в съзнанието на спасители, свидетели и близки на жертвите. Един от водолазите си спомня:
„Изтървахме автобуса няколко пъти при опита да го извадим, и от него изпадаха тела. Никога няма да забравя ужаса…“
Местните разказват, че реката, чиято старо име Караагач означава „черно дърво“, е прокълната — жадна за животи. След трагедията, повечето от спасителите също срещат зловеща съдба: болести, катастрофи, инциденти. Дори рибарят бай Васил умира година по-късно от рак.
Наследството на една трагедия
Съдбите на малцината оцелели също не са леки. Някои от тях напускат страната, други остават с психологически белези за цял живот. Години по-късно, дете, играещо на плажа, открива човешки кости. Те обаче се оказват не от трагедията, а от старо турско гробище — но ужасът на събитията от 1972 г. веднага изплува в съзнанието на местните.
Памет за незабравените
Трагедията край Китен остава един от най-черните дни в историята на Южното Черноморие и българския транспорт. Тя е урок за безброй човешки грешки и липса на предпазни мерки, но и за героизма на обикновени хора, които без колебание се хвърлят да спасяват непознати.
Паметта за майките и децата, които не се върнаха от почивка, остава жива. И до днес гърбавият мост напомня — с мълчание, но категорично — за ужаса, разиграл се в онзи летен ден.
