Учителят Дънов и българската душа-откъс

Във все­ки чо­век, в къ­ща­та на тя­ло­то му жи­вее ед­но съ­ще­с­т­во, ко­е­то е кра­си­во ­ ра­зум­но съ­ще­с­т­во жи­вее в чо­ве­ка. Ня­кой път туй съ­ще­с­т­во е за­т­во­ре­но, ня­кой път е сво­бо­д­но. Вие ви­ж­да­ли ли сте чо­ве­ш­ка­та ду­ша? Аз съм я ви­ж­дал. Тя е един ан­гел, кой­то е за­т­во­рен в ко­ли­ба, кой­то е за­т­во­рен в за­т­вор.

Ду­ша­та е свър­за­на с ви­с­ши съ­ще­с­т­ва от раз­ли­ч­ни йе­рар­хии, а пък чо­ве­ш­ки­ят дух е свър­зан с Бо­га.

Ду­ша­та е съ­ще­с­т­ву­ва­ла пре­ди тя­ло­то. Ду­ши­те съ­з­да­ват те­ла­та, но те­ла­та не мо­гат да съ­з­да­дат ду­ши.

Ду­ша­та на чо­ве­ка е в гър­ди­те му, в ди­ха­тел­на­та си­с­те­ма. Слън­че­ви­ят въ­зел е се­да­ли­ще на ду­ша­та.

Ду­ша­та има две се­да­ли­ща: ед­но­то в слън­че­вия въ­зел, под лъ­жи­ч­ка­та, а пък дру­го­то в цен­тъ­ра на мо­зъ­ка. И ко­га­то Го­с­под ка­з­ва: „Си­не мой, дай ми сър­це­то си!“, раз­би­ра се то­ва мя­с­то до­лу, то е мя­с­то­то на Бо­га.