Учителят Дънов и българската душа-откъс

Чо­ве­ш­ка­та ду­ша не се е въ­п­лъ­ти­ла на­пъл­но в чо­веш­ко­то тя­ло. Тя­ло­то не е съ­вър­ше­но, част от на­ша­та ду­ша се­ди вън и ча­ка апар­та­мент за нея. И ду­хът ни съ­що. Те­пър­ва в нас се гра­ди един храм, в кой­то ще до­й­де Бог да жи­вее.

Взе­мам две ду­ми: „дух“ и „ду­ша“. Ду­хът е то­ва, ко­е­то тла­с­ка хо­ра­та да вър­вят. А пък ду­ша­та е то­ва, ко­е­то въз­при­е­ма не­ща­та, ко­е­то съ­дър­жа не­ща­та. Зна­чи ду­хът е, кой­то да­ва, а пък ду­ша­та е, ко­я­то въз­при­е­ма. Зна­чи те­че­ни­е­то на ду­ша­та е от­вън на­въ­т­ре, а пък дви­же­ни­е­то на ду­ха е от­въ­т­ре на­вън. Те са две те­че­ния, ко­и­то се сре­щат ед­но­в­ре­мен­но ­ на ду­ха и на ду­ша­та. То­ва, ко­е­то вли­за в нас и ко­е­то из­ли­за от нас. То­ва, ко­е­то вли­за в нас, е те­че­ни­е­то на ду­ша­та. То­ва, ко­е­то из­ли­за от нас, е те­че­ни­е­то на ду­ха. И ко­га­то те­зи две те­че­ния са пра­вил­ни, съ­ра­з­мер­ни, то­ва е ща­с­ти­е­то.