Всичко започна, както обикновено през есента, с мрачен дъжд. Беше сива, типична ноемврийска вечер, краят на работния ден.
Забелязвайки ме да се насочвам към паркинга, тя потрепери от поривите на вятъра и произнесе фраза, която се превърна в повратна точка:
„О, времето е ужасно днес... А аз все още трябва да се мъча до автобусната спирка. Накъде отиваш?
Казах към квартала.
“ „О! Значи почти е на път! Можеш ли да ме закараш до метрото?“ – оживи се Елена.
Наистина не ми беше трудно; най-близката гара беше буквално на няколко минути път с кола. Не можеш просто да оставиш някого в проливния дъжд, когато имаш свободно място. Стигнахме там, тя ми благодари, сякаш бях извършил героично дело, слязох - и аз почти мигновено забравих за това.
Два дни по-късно тя „съвсем случайно“ се приближи до изхода точно когато си вземах ключовете:
„Здравей! И ти ли караш днес? Колко е чудесно, краката ми падат. Можеш ли да ме закараш?“
Молбата вече звучеше напълно естествено. Стигнахме отново до метрото.
И третия път тя вече се беше настанила удобно на седалката, закопчавайки колана си, докато вървеше, и каза:
„Живееш на север, нали? Аз съм малко по-далеч, на запад, но там има удобен отбив... Може би би могла да ме закараш директно вкъщи? Лесно е, така или иначе ще отидеш натам.“
И аз, в моята вечна интелигентност, се предадох. „Добре, може би само този път.“
Аритметиката на чуждата наглост: какво означава „по пътя“?
Оказа се, че Елена не живее просто на Запад, а буквално в дълбините на квартала, където трябва да се отбиеш от магистралата, да чакаш зеления светофар на два безкрайно червени светофара, да се промъкнеш между паркирани в дворовете коли и след това да се върнеш на магистралата, за да продължиш маршрута си.
Това „незначително отклонение“ ми отне 35 минути – време, което можех да посветя на вечеря, книга, релакс или сън. Но Елена бъбреше оживено за доклади, съпруга си и котката, без да обръща внимание на усилията ми да не поглеждам часовника.
„Благодаря ви! Много ми помогнахте!“, каза тя, излизайки близо до входа на сградата си.
„Никога вече“, помислих си аз.
„Сега винаги ще бъде така“, реши вселената.
През следващия месец тя превърна колата ми в свой личен микробус. В 17:55 ч. просто се появяваше до мен:
„И така, да тръгваме?“
Тя приемаше отказа за абсурден:
„Отиваме до магазина? Ще чакам в колата.
“ „Закъсняваш ли? Добре, ще взема кафе, кажи ми кога да сляза.“
Дори не ѝ хрумна, че може да имам свои собствени планове. Тя ме интегрира в обичайния си маршрут, сякаш бях част от нейната навигация.
А знаеш ли как се държи човек, на когото проявяват доброта? Опитва се да остане незабелязан. А как се държа Елена?
- Намали музиката, главата ми се цепва.
- Защо е толкова задушно? Климатикът ти развален ли е?
- Хайде да се отбием до аптеката по пътя, имам нужда от нещо спешно.
В един момент осъзнах, че това вече не бяха молби, а експлоатация. Нежността ми беше сбъркана със задължение, а мълчанието ми със съгласие.
Изслушването в петък
Кулминацията дойде в петък, след тежка седмица. Мечтаех само за едно нещо: да седна зад волана, да пусна силен рок и да се прибера вкъщи в тишина.
В 18:00 часа Елена се материализира до бюрото ми:
„И така, да тръгваме? Между другото, трябва да се отбием до мола, за да купим подарък за свекърва ми. Все пак е на път.“
Вътрешностите ми бяха вцепенени от гняв. Спокойно отговорих:
„Елена, днес няма да те карам.“
Тя премигна, сякаш не разбираше думите:
„Какво имаш предвид? Шофираш.
“ „Много съм уморена и искам да се прибера директно вкъщи. Без спирки.
“ „Добре, нека пропуснем мола, просто ме оставим. Наблизо е.“
Тя не ме чу. Или по-скоро не си позволи мисълта, че мога да кажа „не“. Вече отваряше вратата.
Карахме мълчаливо. Чувствах как всичко кипи вътре. И знаех, че ако отново се обърна към къщата ѝ, ще го погълна напълно.
Пристигнахме на основен транспортен възел – крайната спирка на автобусите и метрото. Оттук районът е лесно достъпен. Да, отнема малко повече време, но със сигурност не е катастрофа.
Спрях на автобусната спирка, включих аварийните светлини и отключих вратите.
„Пристигнахме.“
— Какво имаш предвид? Метрото е!
— Да. И оттам не е моят път. Има удобен трансфер тук, автобусите се движат на всеки пет минути.
— Шегуваш ли се?! До къщата ми са три километра!
— Лена, отделям ти по четиридесет минути всеки ден. Това е моето време, моят бензин и моите нерви. Вече не съм готов да бъда твой личен шофьор. Съжалявам, но отсега нататък ще бъдеш сама.
Погледът ѝ беше шокиран, сякаш познатият свят се беше срутил.
„Но... ние сме колеги. Трудно ли ви е това?
“ „Да, трудно е. Моля, излезте, паркирането тук е забранено.“
Тя затръшна вратата толкова силно, че огледалата ми се разтресоха. Натиснах газта и почувствах такова облекчение, сякаш бях свалил огромна тежест. За първи път от месец карах към вкъщи под звука на собствената си музика и дори въздухът вътре беше свеж.
На следващия ден половината офис демонстративно отказа да говори с мен. Елена, разбира се, го разказа по следния начин:
„Бях уморена, с чанти, а те ме изхвърлиха по средата на пътя в дъжда.“
Тя, разбира се, замълча за ежедневната четиридесетминутна почивка и безплатното такси.
Наричали са ме безсърдечна, егоистична и „кралицата на бензиностанцията“.
Но знаете ли какво чувствах? Нищо. Нито капка вина.
Минаха шест месеца.
Елена вече е забелязала нова „добра душа“ – нов човек от логистиката, който все още не знае как да каже „не“. Но това е неговият урок. Всеки трябва да го научи сам.
