Валентина Пицалис е един от символите на насилието над жени. В нощта между 16 и 17 април 2011 г. в Баку Абис (Карбония) бившият й съпруг Мануел Пиреда с извинението, че трябва да я помоли за някои документи, я убеждава да отиде в апартамента му. След като Валентина пристига, той сипва бензин върху нея и я подпалва.
Тя гори 20 минути, преди да бъде угасен огънят, обвил тялото ѝ
Това разказва девет години по-късно в профила си в инстаграм Валентина.
Мъжът, който я запалва, опитвайки се да я убие, сам изгаря в огъня.
Ето двойката в щастливото време
Валентина оживява, но носи отпечатъка на тази трагедия по всяка част от тялото и кожата си. Претърпяла е трийсетина хирургически операции. Днес не излиза сама от къщи и е 100% инвалид.
.png)
Всеки ден тя се бори не със съдбата си. Опитва се да разкаже на всички какво е преживяла, с цел да не пострада като нея никоя друга жена. Обикаля училища, асоциации, среща се с ученици, жени, опитва се да ги накара да разграничават любовта от болното желание да притежаваш някого и как да разпознаеш коя връзка е нездрава. На корицата на книгата си Валентина е поставила снимка колаж на лицето си от две половини – преди и след палежа. И на двете се усмихва. “Не успя да заличи усмивката ми и това е най-голямата ми победа”, пише италианката.
.jpg)
На 24 януари 2012 г. Валентина Пицалис публикува в профила си във фейсбук снимка на лицето си със силиконова маска и пише
“Ето ме... приличам ли ви на Ханибал Лектър?”
И днес, докато се гледа на тази снимка, на Валентина ѝ минава същата мисъл. Тя сега се чувства “късметлийка”, че повече не трябва да носи тази маска, която тогава сравнява с инструмент за изтезания. По онова време тя трябва да я носи 8-10 часа всеки ден, колкото и да е мъчително, за да държи кожата си защитена и гладка по време на заздравяването на белезите. Валентина мрази маската си, но въпреки това издържа на мъчението.
Мнозина се оплакваха от периода на социална изолация заради епидемията от коронавирус. За Валентина обаче той беше повод да си спомни и за периода от шест месеца на пълна изолация, които прекарва в отделението за изгаряния на болницата в град Сасари, Сардиния, през 2011 г.
То е стерилно и посещенията в него не са разрешени. Може да я вижда само по един член от семейството ѝ, и то облечен със защитно облекло, ръкавици, шапка и калцуни.
Никой от близките ѝ не може да я докосва, а да я гледа само отдалече.
Но това е само последният, най-релаксиран период от лечението ѝ. Преди това Валентина е минала през реанимация, фармакологична кома, трахеотомия, промиване на белите дробове, ампутиране на лявата ѝ ръка. Въпреки че я бомбардират с болкоуспокояващи лекарства, чувства невероятна болка. И подобно на сегашните тежко болни от коронавирус, живее благодарение на факта, че е свързана с машина, с чиято помощ диша – всичко това в продължение на половин година. През цялото време има чувството, че се задушава, и чува единствено гласа на реаниматора, който ѝ казва да диша спокойно.
Когато един ден след шестмесечния престой в реанимацията я местят в отделението за изгаряния, тя не може да вижда и не може да говори. На всичкото отгоре
има и непрекъснати халюцинации заради лекарствата, с които я тъпчат
Единственото, за което се моли, е прегръдка на близките ѝ. Но по онова време е невъзможна.
Днес жената има силиконови протези за ушите и носа, които се прикрепят с помощта на специално лепило и разтворител, с цел да я приближат до “нормалния човешки вид”. Заради изгарянията тя е останала без уши и с дупка вместо нос. Въпреки това, когато си ги сложи, Валентина се чувства неловко, защото мисли, че така още повече привлича вниманието на околните и изглежда още по-смешна. Затова рядко носи протезите си – приела е, че видът ѝ е този, който е след изгарянето.
“Държа си моята различност и я показвам с гордост и без срам, с високо вдигната глава без нос и уши, но с усмивка”, пише Валентина.
През 2014 г. в Италия е публикувана книгата на Валентина “Никой не може да отнеме усмивката ти”. Тя е написана заедно със сестра ѝ, за да отправи послание за кураж и надежда на много жени. “Да излезеш от насилието, е възможно и не жертвите са тези, които трябва да се срамуват”.
И днес семейството на бившия мъж на Валентина я вини, че не той, а тя е предизвикала пожара, обвинява я в подстрекаване към самоубийство и в убийство. От 2017 г. Валентина е преследвана в съда от обвиненията на родителите на мъжа ѝ. Прокуратурата на Каляри поиска архивиране на обвиненията към нея. И в миналото обаче съдът е архивирал няколко пъти подобни обвинения на семейството на Мануел към нея.
В миналото Мануел и Валентина изживяват бурна любов, но той страда от мания да я контролира, забранява ѝ да говори с други мъже, да се облича по определен начин, болезнено ревнив е и взема психотропни лекарства. Десет години преди фаталната нощ на подпалването на Валентина и друго бивше гадже на Мануел е подложено на подобни “мерки”, заради което го оставя и разказва за това пред съда. И нея той преследвал след това с непрекъснати заплахи и тормоз.
